Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.09 23:58 - Еквилибриум
Автор: starforlife Категория: Лични дневници   
Прочетен: 7599 Коментари: 1 Гласове:
51

Последна промяна: 13.09 00:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image




Гласувай:
51
0



1. starforlife - А тук ще припомня харесвана от Теб! моя проза :)
12.09 23:59
Някой бе избрал, че ми е време да се родя и бе посегнал към предпазителя.
Същият падна и пружината на пълнителя ме избута в цевта. Родилната ми капсула удобно се намести в изстиналия от предишното раждане инкубатор и аз зачаках с притаен дъх.
Стори ми се, че измина безкрайно дълго време докато женски пръст, облечен в кадифена ръкавица, се плъзне яростно по спусъка. Спусъкът също така безкрайно дълго измина своя път и даде тласък на ударника.
От тук нататък процесите бяха необратими и се развиха с бясна скорост:
Ударникът препусна неистово и удари иглата. Тя от своя страна погали с твърдата си ръка капсата и я възпламени.
Блесна пламък… Чу се тътен…
Това беше мига, в който се родих!
От дремещ в пълнителя патрон се превърнах в зацепен в цевта куршум, стремглаво поел по пътя. Изпълнен с Живот. Препускащ към края на цевта, за да я напусна и да почувствам и изживея свободата.
Колко много мисли се раждат в един куршум за краткия миг на движение от затвора до изхода на цевта…
Излетях навън!
Мислите, че полетях над земята и видях красотата на света ли?
За жалост не стана точно така.
Дремейки нетърпеливо в пълнителя бях имал времето и си бях представял света навън.
Стотици пъти в съзнанието си бях наблюдавал двойката влюбени, които се целуваха на пейката в парка…
Познавах всяка бразда в/у насеченото лице на бездомника, който при все, че това беше последния му към момента кършей сух хляб, изпитваше топлина да седи на брега на езерото и рони трошици на гълъбите в краката си…
Десетки пъти бях се възхищавал на сляпото момиче, което продаваше цветя на входа на театъра, но почти винаги се връщаше вкъщи без пари, защото обикновено подаряваше цветята на младите хора, някои от които за щастие все по-често предпочитаха театъра пред дискотеката. А и тези пари, които изкарваше от все пак продадените маргарити, в по-голямата част даваше на същия този бездомник, защото усмивката му и топлината на очите му, които не виждаше, но някак си усещаше в съзнанието си, утоляваха глада и жаждата 'и повече, отколкото би успяла храната и питието, които би купила със същите тези пари.
Знаех историята на това Момиче. Знаех я, защото някак си както тя чувстваше старика, така аз чувствах нея.
Тя се беше родила сляпа. Така и никога не съзря синьото небе, за което никой не знаеше, че съчинява стихове. Да, можех да чета мислите 'и и знаех какви страхотни стихове за небето беше създала в съзнанието си.
Небе, изпъстряно с красиви облаци…
Небе, взривяващо се от красотата на безбройните звезди…
Небе, пречистващо от греха тази така грешна земя…
Да види небето! – Това беше единствената мечта на Микаела.
Така бях кръстил това прелестно създание, раздаващо своите маргарити, превръщайки ги в живи емоции за своите нови притежатели и което копнееше поне за миг да може да зърне небето.
***
Мислите ми бяха прекъснати от светлината, обляла ме при напускането на цевта.
Бях ли свободен? Можех ли да не следвам своята предначертана треактория, а да потърся влюбените от пейката в парка? Да се порадвам на старика и гълъбите? Да поспра при Микаела и се насладя на чистотата на невиждащите 'и очи?
Уви – аз бях предназначен да пронижа едно сърце и трябваше да се подчиня на съдбата си.
***
- Докога? Докога ще драскаш тези стихове за небето? Петък вечер е, нормалните наши връстници отиват на дискотека, а ти си седнал на тази тераса, гледаш небето и пишеш глупости. Не издържам вече! – крещеше Стефи, размахвайки ръце над главата на Михаил. – Не издържам повече, но ти знаеш, че аз никога не губя и затова си вдигай проклетия задник и да тръгваме!
- Не, Стефи. Няма да отида никъде с теб. Аз съм този, който не издържа на вечните ти капризи и грозното ти държание към мен. – спокойно отговори Михаил. - Кога всичко така се промени? Спомняш ли си, че наранена от предходния си приятел, ме съзря на пейката край театъра в парка да пиша стихове за небето и именно това те привлече в мен? Това, че съм различен от останалите си връстници и не отдавам значение на материалните неща, а живея в собствен свят и следвам собствени правила. На следващият ден дойде отново и обсъждахме новия ми стих за звездното небе, помниш ли? Помниш ли как на следващия пък отидохме на представление в театъра и сляпото момиче на входа ни подари маргарити? Тогава ти му благодари и му каза, че е много красива. Това усмихна момичето и го направи щастливо. Тогава беше ли истинска, Стефи? Беше ли себе си или просто се показваше пред мен? Защото след малко повече от месец от началото на връзката ни стана коренно различна…
- Престани с глупостите, Михаиле! Престани с твоите патетични глупости! Винаги е така – в началото възпираш много неща в себе си, за да не подплашиш човек, който искаш да притежаваш. – прекъсна го Стефи.
- Да притежаваш?!?!?! Това ли мислиш, че съм аз, Стефи? Едно притежание? Край! Тръгвам си! Това премина всяка граница на приемливото.
Михаил стана, нахвърля няколкото си чифта бельо, ризи и дънки в спортния си сак, обу маратонките си и спокойно отваряйки и затваряйки след себе си вратата на огромния апартамент, собственост на Стефи, я напусна.
На вратата се поспря за миг, обърна се, погледна я в широко отворените 'и очи и искрено каза:
- Обичах те, Стефи! Бога ми – обичах те толкова много. И все още те обичам.
После излезе.
Стефи стоеше застинала и немигаща. Не проумяваше, че това може да се случи. Мислеше си, че преуспяващия бизнес на баща 'и и това, че той ги задоволява с всичко би задържало бедният Михаил и той не би я напуснал както беше направил Сашо преди това. А Сашо си беше партия. Баща му беше влиятелен политик, който беше далеч-далеч по-влиятелен и финансово обезпечен от нейния баща и тя не можа да преглътне, че я беше оставил заради дъщерята на друг политик, съпартиец на баща му.
- Ще съжаляваш! Така да знаеш! – това кресна Стефи от терасата на пресичащия градинката пред кооперацията отдолу Михаил.
Последният дори не се обърна. Само вдигна очи към синьото небе и вдиша въздух, който му се стори така лек и свеж, че сякаш го отдели от земята под нозете му.
***
Беше тиха пролетна вечер.
Театърът се намираше по средата на голям парк, над който вече се стелеше покривалото на звездното небе. Беше пълнолуние, с една огромна луна, изпълваща приближаващата вечер с някаква магична светлина и правеща я като ден.
Точно в този момент Стефи пресичайки парка, минаваше покрай пейка, на която двама влюбени се държеха за ръце. Не им се зарадва, напротив – мислено им пожела да изпитат раздялата, на която тя вече трети път беше подложена. Преди Сашо я заряза Тони – също син на влиятелен човек. И също заради дъщерята на друг влиятелен човек. Това си мислеше Стефи, правейки погнусена гримаса при вида на дрипаво облечен старик, ронещ трохи на брега на езерцето.
Ето я и неголямата, но красива бяла сграда на театъра.
Отдясно на трите стъпала, свързващи алеята с по-високото ниво на площадката пред входа, стоеше красивото момиче с букет маргарити в ръце. На земята имаше червена кофичка, в която бяха потопени още маргарити.
"Глупачка!" – помисли си Стефи. – "Има час до представлението, а тя още сега е тук и дори не сяда на пейката зад нея, а стои права като изтукана…"
Стефи дори не допускаше, че момичето обича да стои право, защото така хем отдава почитта си към изкуството, сътворявано в театъра, хем няма опасност да изпусне някой от преминаващите – пейката беше на такова разстояние назад от стъпалата, че не би усетила хората, поели по тях.
"Здравей, Микаела!" – тази фраза извади Стефи от мислите 'и за глупостта на момичето и тя с учудване видя, че това беше уредникът на театъра. Познаваше го, защото живееше в нейната кооперация, на 3-тия етаж, над нея. Не му знаеше името, но веднъж чу в асансьора как го поздравява друга съседка и от разменените любезности, които изслуша с подигравателна гримаса на лице, разбра, че работи в театъра.
"Здравейте, г-н Шишарков! Пожелавам успехи на предстоящото представление!" – това чу Стефи да отговаря момичето на г-на, като същевременно си помисли, че Шишарков е смешна и жалка фамилия.
"Добре, че моята фамилия е Бориславова." – На Стефи й звучеше грациозно и тя вирна самодоволно брадичка.
От тези 'и мисли я изтръгна появата на Михаил.
Нали точно затова беше дошла и то час по-рано тук. Да го срещне и му кресне, че не може да постъпва така с нея.
От натрапчивостта и досадата беше запомнила, че когато има вечерно представление тук, Михаил обичаше да сяда на пейката под кестена вляво от стълбите на театъра и да пише глупавите си стихове. Сега дори беше бясна на себе си, че толкова пъти го беше придружавала, слушайки по пътя до там плямпанията му, че някак си стиховете все едно извирали в съзнанието му на това място и по това време, а после, докато той си ги драскаше в тефтера, тя си беше говорила по ГСМ-а с приятелки, вместо да гледат някой интересен сериал вкъщи или да отидат на заведение или дискотека.
"Каква глупачка съм била да търпя този мухльо!" – помисли си Стефи и се обърна да си ходи още по-ядосана от това, че чак сега си зададе въпроса защо въобще е дошла да го търси тук, след като я напусна точно преди седмица.
"Чакай, ще ти помогна!" - сепна я гласа на Михаил.
Обърна се и видя, че момичето, продаващо маргаритите ги е изпуснало, а Михаил клекнал в краката 'и ги събираше.
Направо побесня. Тръгна право към тях, а облечената 'и във велурена ръкавица ръка извади малкия пистолет, който получи като подарък от баща си за 18-тия си рожден ден. Подари 'и го с думите, че вече е голямо момиче и трябва демонстрира ниво, а не толкова да се пази, тъй като и след това продължи да плаща за персонален бодигард, който я следваше навсякъде извън апартамента 'и. Сигурно и сега беше някъде наблизо.
"Гаден предател!" – това бяха думите на Стефи, слели се със звука от изстрела.
***
- Добре ли си?! – беше гласът на Михаил, надвесен над полегналото на земята сред бели маргарити момиче.
- Звездите са точно толкова красиви, колкото съм ги описвала стотици пъти наум в стиховете си! – отвърна момичето и изгуби съзнание.
Алена струйка се стичаше от дясното 'и слепоочие.
***
- "Звездите са точно толкова красиви, колкото съм ги описвала стотици пъти наум в стиховете си!" – това бяха първите ти думи към мен, Мики, на които аз отговорих с: "А твоите очи са точно толкова сини, колкото аз пък съм описвал небето стотици пъти в своите!" Ти обаче не ги чу, защото изгуби съзнание.
- Някога замислял ли си се как щеше да протича живота ни, ако не беше този куршум, Мишо? – попита Михаела, премятайки замислено в ръката си куршумът, положен в златен обков и висящ като бижу на шията 'и.
- Дори не искам да си го помислям. – отговори Михаил. – Ще прозвучи малко страшно, но съм благодарен на този куршум, защото именно той както казаха лекарите е върнал зрението ти и сега не само аз мога да се любувам на синевата на очите ти, особено когато в тях се оглежда синевата на небето, която съзерцаваш сякаш е частица от рая, а и ти можеш да правиш това съзерцаване и всеки ден изживяваш някогашната си мечта.
- По-добре да не говорим за това, Мишо, а да се полюбуваме още час на звездното небе преди да захладнее. – отговори Михаела, сгушвайки се в обятията му на терасата на малкото апартаментче, което заедно купиха на петата година от запознанството си.
***
Някой бе избрал, че ми е време да се родя и бе посегнал към предпазителя.
Стори ми се, че измина безкрайно дълго време докато женски пръст, облечен в кадифена ръкавица, се плъзне яростно по спусъка.
Чу се тътен и това беше мига, в който се родих!
От дремещ в пълнителя патрон се превърнах в зацепен в цевта куршум, стремглаво поел по пътя и изпълнен с живот излетях навън!
Мислите, че полетях над земята и видях красотата на света ли?
За щастие не стана точно така.
Трябваше да полетя към сърцето на един невероятен младеж, събиращ разпилените маргарити в краката на невероятна девойка, в което сърце да срещна съдбата си в лицето на смъртта.
За щастие обаче бодигардът беше успял да се приближи и в последният момент да отклони ръката на Стефи, но недостатъчно и така аз опарих слепоочието на Микаела, засядайки в главата 'и. Там невроните на мозъка 'и ме обгърнаха и изживях всички ненаписани нейни стихове, осъзнавайки, че това са нейните спомени, че те са нейния живот като образи.
Сега се радвам, че вися като красиво бижу на гърдите на едно вече зрящо момиче, обичано от едно малко луднало от красотата 'и момче.
Да си пенсиониран куршум, неизпълнил своето предназначение, но получил призвание за краткия си трудов път, повярвайте е неописуемо удоволствие.
***
Старецът затвори оръфания си тефтер и се взря в гълъбите.
Те естествено не слушаха разказа, който беше написал предходния ден, а кълвяха лакомо натрошеният от него кършей хляб и дори не обърнаха внимание когато той се отдалечи от езерото в посока на близкия театър.
- Здравей, Микаела! – някак тъжно каза той на момичето, продаващо дъхави маргарити на стълбите пред входа на театъра.
"Здравейте, г-н Бориславов!" – отговори му то, без да успее да съзре как при споменаване на фамилията му, лицето на бездомника се сви в болезнена гримаса.
И как можеше да забележи? - Беше сляпо по рождение.




(има продължение, а краят тепърва предстои)

Лека нощ на всички съблогъри.

А не мен и... Тя©иЗнаеКоя - креативна работа, последвана от сънища идилични, провокирани от предшестващи ги мисли спорадични.

https://www.youtube.com/watch?v=5A3edcCtST0
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: starforlife
Категория: Лични дневници
Прочетен: 641726
Постинги: 288
Коментари: 2381
Гласове: 1701
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031