Постинг
06.10.2022 18:02 -
Курбан
Автор: emocionalnost
Категория: Лични дневници
Прочетен: 687 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.10.2022 18:19
Прочетен: 687 Коментари: 0 Гласове:
20
Последна промяна: 06.10.2022 18:19
- Здравей, как си, какво правиш? Отдавна не съм те виждала. Още ли работиш в онзи готиния ресторант на ъгъла до църквата?
- Здрасти! Не, станах и аз чорбаджия. Наех си едно помещение. Наемът ме устройваше и започнах отначало да градя своя живот. Спретнах малка, уютна пицария. Вече имам и редовни клиенти, все млади и кадърни деца. Не мога да се оплача. Но още не мога да стъпя в онзи ресторант...
- Защо? Нещо лошо ли се е случило? За това ли си си тръгнал оттам?
- Да. Лична трагедия. Сърцето ми се свива. Сякаш живея втори живот. Понякога ми се иска само да вляза и да поседна на някоя маса, но отвътре нещо ме спира. Стомахът ми се преобръща и въздух не мога да си поема. А бях толкова щастлив там. Много мечти се сбъднаха...
- Ходи ли да ти леят куршум? Курбан раздаде ли за здраве?
- Не. Аз не вярвам в тези неща.
- Не съм ти казвала... Минали са повече от двадесет години. Бях наивна и лудо влюбена.
- Сега, не си ли?
- Съм, но тогава витаех из облаците и си мислех, че всичко ми е позволено. Преживях инцидент. Просто Господ ме спаси. Паднах от най- високата част, на която можеше да се стъпи, на една череша. Линейка, болница, операционна... Кошмарът беше тотален. Един месец пазих леглото, да не избяга от мен.
- Ти пък! Никога не си ми казвала...
- Не съм. Понякога от спомена още ме боли. Не физически, той, белегът си остана. Една педя хоризонтална линия на крака. Глупостта, която проявих в него момент, и досега ме възмущава.
- Е, преживяла си го...
- Не точно. Седем години мисълта за череши ми беше отровна. Седем години нито погледнах плода, нито поисках да го вкуся.
- Да, бе... Чак пък толкова...
- Можех да си остана там... Под дървото... И вече да са изгнили кокалите ми.
- Щеше да е голяма загуба! Да знаеш! Ти си невероятен автор, пък и човек... Винаги си била на среща ми в нужда.
-Недей! Ще ми поникнат крилца, като на ангелите! Знаеш ли, за един месец дървото изсъхна. А беше отрупано с плод. После изчезна. Някой го беше отрязал до дъно.
- Да не повярваш! Господ си е отмъстил!
- Не знам. Но на седмата година раздадох мръвки... Не сурово месо, както е по традиция, а сготвено. Нарекох го за здраве и още същата година посегнах отново към черешите. Та, за това ти казвам. Не знам, доколко си суеверен, но няма да сбъркаш, ако раздадеш курбан...
06.10.22г.
По действителен случай.
- Здрасти! Не, станах и аз чорбаджия. Наех си едно помещение. Наемът ме устройваше и започнах отначало да градя своя живот. Спретнах малка, уютна пицария. Вече имам и редовни клиенти, все млади и кадърни деца. Не мога да се оплача. Но още не мога да стъпя в онзи ресторант...
- Защо? Нещо лошо ли се е случило? За това ли си си тръгнал оттам?
- Да. Лична трагедия. Сърцето ми се свива. Сякаш живея втори живот. Понякога ми се иска само да вляза и да поседна на някоя маса, но отвътре нещо ме спира. Стомахът ми се преобръща и въздух не мога да си поема. А бях толкова щастлив там. Много мечти се сбъднаха...
- Ходи ли да ти леят куршум? Курбан раздаде ли за здраве?
- Не. Аз не вярвам в тези неща.
- Не съм ти казвала... Минали са повече от двадесет години. Бях наивна и лудо влюбена.
- Сега, не си ли?
- Съм, но тогава витаех из облаците и си мислех, че всичко ми е позволено. Преживях инцидент. Просто Господ ме спаси. Паднах от най- високата част, на която можеше да се стъпи, на една череша. Линейка, болница, операционна... Кошмарът беше тотален. Един месец пазих леглото, да не избяга от мен.
- Ти пък! Никога не си ми казвала...
- Не съм. Понякога от спомена още ме боли. Не физически, той, белегът си остана. Една педя хоризонтална линия на крака. Глупостта, която проявих в него момент, и досега ме възмущава.
- Е, преживяла си го...
- Не точно. Седем години мисълта за череши ми беше отровна. Седем години нито погледнах плода, нито поисках да го вкуся.
- Да, бе... Чак пък толкова...
- Можех да си остана там... Под дървото... И вече да са изгнили кокалите ми.
- Щеше да е голяма загуба! Да знаеш! Ти си невероятен автор, пък и човек... Винаги си била на среща ми в нужда.
-Недей! Ще ми поникнат крилца, като на ангелите! Знаеш ли, за един месец дървото изсъхна. А беше отрупано с плод. После изчезна. Някой го беше отрязал до дъно.
- Да не повярваш! Господ си е отмъстил!
- Не знам. Но на седмата година раздадох мръвки... Не сурово месо, както е по традиция, а сготвено. Нарекох го за здраве и още същата година посегнах отново към черешите. Та, за това ти казвам. Не знам, доколко си суеверен, но няма да сбъркаш, ако раздадеш курбан...
06.10.22г.
По действителен случай.
Няма коментари